Пустинята

Тя се менеше всеки ден. Веднъж е обградена от пламъци, втори път е наводнена, трети път духаха силни ветрове и всякакви други елементи. Но нямаше никаква подредба. Най-големият рекорд бе два дни с еднакъв елемент, но и тогава никой не бе стигал до замъка.

"Ново начало"

Водеше се усилен строеж, тук в пустинята. Работници от много места идваха тук за да помагат. Едни заради целите, други заради заплащането. Бунтовниците искаха да направят нещо с пустинята, щом са започнали такъв мащабен проект.
Ил - един от работниците осществяваше жива верига заедно с другите работници. Заедно пренасяха мрамор, дърво, вода, храна и всичко друго нужно за строежа. Бяха започнали от самото начало на пустинята. На преден план се виждаха многото работници, трудещи се над стената. По назад бяха работниците, тези от типа на Ил, които пренасяха всичко нужно. Това им беше работата. Трябваше само да си подават разни неща.
Смрачи се. Опънаха се палатките и множеството лампи засветиха. Имаше много тера магове, пазачи на строежа. Ил и неговите трима сърквартиранти (ако можеха да се нарекат така) се смееха. Разказваха си някои от малкото смешни случки, случили се през деня. Ил имаше сива коса и черни като катран очи. Скоро лампите във всички палатки угаснаха. Ил се излегна на спалния си чувал, облягайки глава на ръцете си, които бяха скръстени. За какво ли си мислеше сивокоското в момента?

"Оцеляваш там?"

На следващият ден строежът продължи както си му е реда. Ил отново застана на своята позиция и започна да приема и да подава разни плочи, храна, вода и всякакви други неща. По цялата граница стената бе започнала трети ред. На ден се изграждаше по един ред нагоре, независимо от ситуацията. Но как оцеляват хората там? Все пак, климатът всеки ден се променяше. По границата, зад стената, бяха плътно "наредени" един до друг магове от всички класове. Всеки ден, взависимост от климата, някой от класовете поддържаше щит около стената за да не излезе енергията навън. Ето така се случваше всичко тук.
По време на една от множеството кратки почивки, Ил видя една закачулена фигура да крачи бавно по полупустинният терен. Кой ли беше това? Ил прикри лицето с ръцете си, а щом вече погледна по-добре, не видя никого. Работата започна отново. Всички се трудеха, а аер маговете с доста мъка поддържаха щита. Но успяваха, защото им помагаха Тера маговете. Те използваха едно от уменията си за да могат да използват временно Аер елемента. Така два класаха поддържаха щита на един клас.
Няколко минути след повторното начало на работата от шатрата на командира на строежа излезе един...странен човек. Това беше Ероу.
- Спрете работата! - Каза той съвсем нормално, въпреки многото хора. И всички го послушаха. Загледаха го с интерес. - Промяна в плана. Няма да е стена. Строежът ще се заформи като купол над цялата пустиня. За да успеете да го завършите без злополуки, Господарят ви предоставя всички Аер магове. Колкото ви трябват. Това е.-Работата продължи така, всякаш никой не го е чул, но беше ясно, че всички са разбрали какво точно се иска от тях.
Ил съжаляваше строителите. Защо ли? Поради простата причина, че тяхната работа доста се усложни. Сега трябваше да започнат по друг, по-тежък, график. Но не само строителите. Вече всички щяха да стават един час по-рано от сега и да свършват работа един час по-късно от колкото сега.
За какво работеха тези хора? Свободата, животът си?

Вървях с часове към пустинята. Добре, че бях обикаляла почти всички земи та знаех къде е и как да стигна до там. Вървях цяла нощ като поспах само час, за да не губя време. Когато наближих слънцето изгря. Извадих листа с мисията и прочетох пак всияко:
-Ел'Трос....Двоен шпионин, а ?....
Предава собствените си. Жалък човечец. Смачках хартията и тя пламна в ръката ми. Остана пепелта на дланта ми, която издухах във въздуха.
След още близо час навлязох в пустинята. Строежът се виждаше ясно, а извън него времето беше ветровито. Шлиферът и косата ми почнаха да се веят, като плата се вдигаше нагоре и разголваше, така или иначе почти голите ми крака. Досадно, но пък удобно за мен, защото вятърът беше добър съюзник на огъня. Стигнах до строежа, вдигнах ръка и я положих на бариерата, обменяйки малка част от енергии, което ми позволи да я премина без проблеми. Тук вятър нямаше, така че шлифера си стоеше на мястото, лицето ми бе закачулено, а ръцете пъхнати небрежно в джобовете. Почнах да обикалям, като наблюдавах работата на строителите. Отидох до един възрастен работник, загорял от слънцето, леко мършав и изморен. Близо до него имаше стомна с вода. Взех една чаша, напълних я, приближих се до него,клекнах и му я подадох като се усмихнах "мило".
-Заповядай, добри човече. Охлади се.
Понякога се налага да използваш актьорска игра ако искаш да успееш.

Човекът не пое водата. Блъсна ръката й и извика:
- Асасин! Убиец! - Строежът замря. Всички погледи се бяха вкопчили в нея. До една минута охраната щеше да дойде и да я заведе при лидера на строежа. Охраната бе облечена леко - както всички тук. Те носеха по един полуразкъсан потник, по едни къси панталони и по един тюрбан на главата (явно са бръснати). За оръжие имаха само едно копие, което изглежда, че бе от метал, но не беше. Металът не бе черен на цвят.

/Имаш два избора:
- Да се биеш с тях
- Да продължиш с актьорската игра
Ако ще се биеш, опиши опит за удар над няколко човека./

Изправих се бавно. Пазачите почнаха да ме обграждат и да насочват копията си към мен. Даже не помръднах. Та нали не бях убиец, не трябва да се съпротивлявам. Главата ми беше наведена и лицето ми се закриваше от качулката и косата ми. Една едвам лека самодоволна усмивка се прокара за миг по устните ми. Усмивка, която никой не видя. Всичко вървеше по план.... Вдигнах главата си и вкарах невинен поглед:
-Нищо не съм направила. Просто му подадох чаша с вода. Един убиец би ли помагал на някакъв си работник?

- Мълчи! - Бутна я един от пазачите, който я държеше за ръката за да не избяга.
- Лейтенант Ел'Трос! Ето я убийцата! Можете да я предадете на Командир Ел'Трос.-Какво? Двама Ел'Трос в този лагер?! Това не можеше да бъде. Дали трябваше да убие и двамата, или само единият. Ако трябваше да убие само единият трябваше да открие точно кой от двамата, защото можеше да убие грешния.

Ето, че Лейтенант Ел'Трос дойде, хвана ме за ръката и ме повлече нанякъде. Явно към командира. Мълчах за известно време докато се отдалечим от тълпата. Когато наоколо нямаше хора, но явно имаше още да вървим до командира му, проговорих:
-Така ли се отнасяш със съюзниците си, Ел'Трос? Царицата няма да е доволна.
Не показвах никакви емоции, нито един лицев или телесен мускул не потръпна изкуствено или не на място. В гласът ми даже се четеше недоволство от това, което си позволява.

Той свали качулката й и я бутна на земята. Тя стоеше на колене. Опита се да се изправи, но лейтенанта само я бутна с копието. Явно й имаше някаква вяра.
- Какво искаш? - Попита я мъжки глас. Глас студен и равен като самата пустиня. Косите му бяха дълги, сиви, стигащи до рамената. Очите му - сини, потрепваха пред това, че се наложи лейтенанта да свали качулката на момичето. Сега тя трябваше да дава обяснения пред капитана. Лейтенанта излезе да чака пред шатрата.

Изправих се без да ми мигне окото. Погледнах мъжа право в очите и без капка страх казах:
-Вие сте капитана на хората си, нали Ел'Трос?
Тея за идиотка ли ме мислеха? Като, че ли няма да разбера, кой трябва да убия. Заръките бяха ясни - Лейтенант Ел'Трос, а не Капитан Ел'Трос. С една дума не този пред мен, а онзи вън. Е щом се стигна до тук, нека бъдем честни.
-Кажи ми, би ли ги предал? Вярата им, както и живота им?
Приближих се с няколко крачки до него.
-Защото адашът ти го прави.

Капитана гледаше момичето със сините си очи, които се впиха в нейните.

- Кажи ми, би ли ги предал? Вярата им, както и живота им?

Това каза момичето, и мъжа започна да мисли. Какво имаше предвид тя, защо го питаше такъв въпрос. Капитана замръзна, не знаеше точно как да отговори. Тогава тя направи няколко стъпки и продължи.

- Защото адашът ти го прави.

"За какво говори тя..", помисли си капитана, ръката му мина по челото му. Реши направо да пита,

- Какви говориш, момиче? - въпреки че беше въпрос, не звучеше така. Посочи вратата на палатката, - Какво е направил той?

/здравей. сменя ти се водача, но мисията си остава същата. опитай се дадеш отговори./

Повдигнах рамене небрежно и се приближих още повече. Застанах лице в лице с капитана и му прошепнах в ухото.
-Той е предател, сладурче. Двоен шпионин. Предполагам знаеш значението на термина. Пратена съм тук, за да го елиминирам.
Отстъпих на две крачки:
-Естествено нямам доказателства в себе си, трябваше да ги премахна, но онзи се оказа по-хитър отколкото мислех. Можеш единствено да вярваш на думата ми, а тя значи много. Та....
Пак намалих тона си:
-Ти ли ще го убиеш или аз? Все пак това е моя мисия, а и не искаш хората ти да разберат, че имат предател, нали?
Лукавата усмивка се прокара по лицето ми.

Kапитана вдигна вежда.

- Не ме наричай сладурче. - отрече студено, а след това остави момичето да довърши.

Преглътна тежко, може ли наистина да е шпионин.. След като свърши, капитана проследи лукавата и усмивка. Възможно ли е, тази усмивка.. Зад тази усмивка имаше нещо много познато за него. И май.. май казваше това което мислеше за истина.

- Хм. Не знам защо, но ти вярвам, - вдигна глава леко и се усмихна. - Но, все още не съм много сигурен в думите ти. Нямаш ли никакъв начин да го докажеш? Нещо, което да го ядоса, да покаже другата му страна?


/пробвай се да измислиш нещо, с което ще можеш да докажеш че е двоен агент. аз вече съм измислил няколко начина, така че няма да ти е трудно./

-Докато ме водеше насам се опитах да му намекна, че съм довереница на царицата, но или е тъп и не ме разбра, или не си сваля гарда.
Пффф тук се губеше много време и приказки. Не помня от кога не съм говорела толкова много с който и да е. Замислих се за момент. Нещо, с което да се докаже същността му.
-Хммм.... -измънках като погледнах капитана. -Какво ще кажеш да го повикаш тук и да го убедим, че ти също си един от нашите....т.е техните. Предполагам, че ако повярва, че началника му е на негова страна ще се отпусне. Въпроса е дали ти има вяра.

- Хм.. Добре, това може да успее, но мисля, че ти наеш повече за него от мен, което е малко, не малко, а доста глупаво. - приближи се до вратичката на палатката, протегна ръка навън, сгъна и разгъна дланта си няколко пъти и каза, - Ел'Трос да влезе вътре моля, - после се прибра и в единственото останало време насаме с момичето каза само четири думи, - Дано знаеш какво правиш. - Тогава другия Ел'Трос влезе и попита,

- Да? Какво? - двойния агент влезе и изгледа добричко, въпреки че не беше чак така..

- Здравей, лейтенанте. Мога да ти кажа, че това момиче има доста.. интересни доводи. Разкри ни. - жестовете му бяха възможно най-честни, - Та, теб по каква мисия те изпратиха? - очите му бяха възможно най-бистри, дано да му повярва. - Момиче, ти какво можеш да добавиш?

- После ще говори. - отсече лейтенанта. - Щом си от нас, кажи паролата. - сега.. какво?



/разсей го от мисълта за паролата. твоята работа е да го разсееш някакси, капитана ще се справи с другото./

Засмях се искрено.
-Парола?
Седнах на един стол и качих краката си на масата, като мантото автоматично падна и разголи краката ми. А както споменах бях само по панталонки тип боксерки. Махнах нехайно с ръка и с леко съчувствен поглед.
- Ел'Трос, явно царицата ти няма чак такова доверие.
Изгледах го пренебрежително. Очите ми се впиваха в него и показваха превъзходството ми.
-Не и щом ти иска парола. Човек като мен няма нужда от такива елементарни доказателства.
Стойката ми продължаваше да е небрежна, сякаш си бях на изглед, а думите ми повече от сигурни. Поставих лактите си на масата и леко надвесих над нея торса си.
-Даже не знаеш коя съм, нали?
Последва мълчание от негова страна.
-Така си и мислех. Аз съм кучето на царицата, драги....с една дума ти си в моите ръце. Защо си мислиш иначе позволих да ме плените?
Реторичен въпрос. За сега плана си вървеше.....е...по план.

- O, госпожице, наистина съжалявам, госпожице.. - каза лейтенанта, леко страхливо. Незнайно защо, планът всъщност проработи.. - но пък, вие се хванахте, че има парола, госпожице.. - ухили се, - това бе моя тест. Май погледа ни ви разкри, госпожице. Иначе, госпожице, какво казва Императрицата? Защо ви е изпратила?

Капитана погледна Дориан с поглед "хайде..". Тя определено беше добра актьорка.. или наистина беше от Императрицата. Тази мисъл мина и отмина от главата на капитана, даже със смях, но след това бързо се върна. Той започна да оглежда момичето, и след това проговори,

- Да, Дориан, защо те е изпратила, и откъде? - искаше и той да разбере нещо за нея.


/можеш да продължиш с играта, госпожице, да отговориш и да го обеждаваш, че си кучето на имератрицата или.. е, бих казал че можеш да го атакуваш, госпожице, ако си сигурна, че можеш да го убиеш. помни, госпожице, той още може да се съмнява малко, а ефекта на изненадата е важен. нали, госпожице?/

-Браво, браво! -поздравих го за неговия тест, уж бях доволна от методите му.
- Да, Дориан, защо те е изпратила, и откъде?
Погледнах ги спокойно.
-Нека направо ви покажа.
Взех един лист, който беше оставен на масата и молив и почнах да рисувам нещо наподобяващо дворец.
-Това ще е двореца, който строите, нали....е привидно, не ме бива в рисуването. Царицата иска да го атакува, веднъж след като е завършен.
Пълни глупости, но казани с уверен тон и сякаш са нещо напълно естествено. Вдигнах пръста си към лейтенанта и го подканих.
-Ел'Трос ела и ми покажи, слабите места на крепостта според теб.
Точно това щеше и да бъде момента, в който щеше да му хвръкне главата. Докато се приближаваше, погледнах другия с поглед, който като по-умен би трябвало да разбере, че ще стане то каквото ще стане.

Лейтенанта вече се връзваше, и дойде при.. рисунката. Отзад капитана се усмихна, помръдна усните си, да каже "браво на теб, госпожице Блек.", наклолни глава и излезе навън, завърза вратата на палатката. Вътре лейтенанта драскаше нещо на.. рисунката и вече не се съмняваше хич. Погледна убийцата пред него, не подозираше нищо.

- Госпожице, тук е едно, при портата, - сложи едно Х, после още едно. Остави маркера и започна даговори някакви неща за слабите места, оръжия и Императрицата. Още гледаше към листа, сега определено беше добър момент.


/еми, давай, госпожице.. заедно с поста ти, в който описваш опита ти за убийство, ще хвърлиш и зарче. на късмета. 2 и 5 убиваш, 1, 3, 4, 6 не успяваш и ще започнете битка./

Гледах глупака как се въодушевява. Скапани предатели......ненавиждах ги. Свалих краката си от масата и се обърнах централно срещу него, за да го слушам по-внимателно....уж. От време на време кимах. Докато той ту гледаше рисунката ту мен, незабелязано мушнах дясната си ръка в мантото. Леко и безшумно почнах да изваждам един черен нож от най-силна стомана, с остър леко извит връх. Сега той се намираше стабилно в ръката ми, поставена точно до бедрото. Трябваше само да изчакам пак да се наведе към парчето хартия. Само да изчакам....
И няма и минута и това стана. Докато ме гледаше право в лицето сега наведе глава, за да ми обясни някакъв подземен вход. Сега бе и моя момент. Дланта ми стисна здраво дръжката, лицето ми остана безизразно като ледена статуя. Бързо и без да се усети вдигнах ръка и мощно и целенасочено замахнах към тила му. Ако всичко вървеше по план, острието трябваше не само да го прободе, но и заради голямата сила да излезе от другата страна, сиреч гърлото му и да се забие в масата. Идеалният капан докато издъхне напълно. Оставаше само да се осъществи.

The member 'poli_dreamz' has done the following action : Зарчета

'Зар на късмета' :

- Можете да влезете отдолу, и да атак.. - това бяха последните думи на жалкия предател, който вече течеше по рисунката на Дориан. Дори не успя да разбере какво го удари.

Изведнъж се чу пляскане. Вратата бе развързане и вътре влезе капитана. Изгледа мъртвия лейтенант и само каза,

- Предател. - издърпа ножа от врата на мъртвия му адаш и го подаде на момичето с лукава усмивка. - Бърза си. Е, тъй като не знаех, че идваш, нямам с какво да ти се отблагодаря, но мога да ти дам оръжието на мъртвия, ако го желаеш. - сега извади от един джоб на лейтенанта един двустранен нож и го остави до главата му. - Ето. - и излезе.

/можеш да вземеш ножа, ако го искаш. той е като тези - можеш да си избереш кой цвят. после можеш да се връщаш в орниба./

Поех ножа си и презрително го избърсах в дрехата на умрелия. Изгледах трупа злобно, намръщих се.
-Тс.....Хора.....
След това хванах ножа си, така че да легне в ръката ми, вдигнах я и със силен замах отсякох главата на умрелия. Струйка кръв оплиска лицето ми. Прокарах пръст през няколко капки кръв и го облизах. Лунатичните усмивка и поглед се бяха показали на лицето ми. Извадих един плетен чувал изпод шлифера си и прибрах главата в него, като го завързах. Погледнах към ножа, който ми беше предложен. Бял, двустранен с прилеп по средата. Взех и него, хубава изработка е. Прибрах оръжията, метнах чувала през рамо и си излезнах като първия пич. Когато излезнах от палатката се разминах с капитана. Само го погледнах без никаква емоция и продължих. Ако очакваше да му кажа нещо, нямаше да стане. Тръгнах напред, а очите на всички се впиваха в гърба ми. Представях си какво ли си мислеха - какво носи в торбата, тя не беше ли арестувана и прочие и прочие. Даже не разбраха името ми. Освен капитана, което ме учуди, не му го бях казвала, но.....все тая.
Стигнах до бариерата, положих пак ръка на нея и тя се разтвори. Навън времето беше огнено. Очите ми светнаха от задоволство. Днес определено ми вървеше. Крачех из огньовете бавно и доминиращо, искаща да ги почувствам върху кожата си и все пак непозволяваща да ме наранят. Време беше да се прибирам.