Пътеката покрай Морето.

Покрай морето се изнася една пътека, пълна с магазинчета. Тук е и ханът.. По пътеката можете да срещнете различни животни, всякакви хора. В магазините има най-различни неща. Тук живеят банда от тийнейджъри, наречена "Момчетата Фуго". Те правят добрини на бедните, въпреки че те самите са сираци. Страната ги издирва, тъй като крадат от богатите. Много магове отиват при тях, защото дават стилни мисии, подсилващи маговете.

Време беше да престана да се озъртам и да направя нещо с живота си. Какво и аз не знам. Нямах някакви особени планове или амбиции. Може да се каже, че просто ми доскуча. А в този град може би щях да намеря нещо, което да не ме отегчава толкова много.
Тръгнах към Орниба. Пътят беше дълъг, даже не помня коя бе последната ми спирка. Докато вървях по пътеката гледах да не правя впечатление, което си бе цяло постижение, имайки предвид външността ми. Добре, че са измислили наметалата. Точно такова черно наметало с качулка сега закриваше тялото ми. От време на време поглеждах към морето и се мръщех. Вода....Най-големият враг на огъня.
Минавах през тълпата минувачи, много от които се блъскаха в мен от бързина. Едвам се сдържах да не отсека нечия глава. От дюкяните ме привикваха да си купя разни продукти. Естествено, че нямаше. Материалното не ме привлича. Така с изпънати нерви вървях към проклетия град.

Морето покрай пътеката ревеше. И небето не беше толкова благо, буря се задаваше. Магазинчетата ставаха по-гъсти и по-гъсти, когато изведнъж се издигна един хан. От него стърчеше една пръзка, и на парче дърво във формата на пламък пишеше "Ло Енсендо''. От него се чуваха смехове, очевидно вътре имаше хора.

Шумотевицата се опитваше да ме привлече ли? Неуспешно. Хората се веселяха. Аз не знаех какво е това. Но трябва да призная - ожаднях, а трябваше да избирам или хана или солена вода от морето. Познайте какво избрах...
Влезнах вътре. Беше пълно, навсякъде имаше хора, които се смееха, пееха, разказваха си истории. Запътих се към най-крайната точка на кръчмата и седнах на една почти неосветена маса. Не свалих качулката. Не, че някой ме познава тук, но както казах исках да пътувам инкогнито. Облегнах брадичка на дланта си и зачаках да дойде сервитьор или нещо такова. Имах нужда от нещо силно. Много силно.

Чу се отнякъде един глас:

- Елате, елате.. Елате при нас. Тук, в този хан, всичко за вас. - този глас идваше от един млад мъж, стоящ пред сграда, от която стърчи пръяка, с дървен пламък. Там пишеше "Ло Енсендо" - В хана "Ло Енсендо"! В хана.. "Лооо.." "Ен-сееен-до"!

Не че имах някаква цел,но все нанякъде трябваше да тръгна.Всяка пътека водеше нанякъде,а накъдели щеше да ме отведе тази тук.Пътят беше изтощаващ,не знаех къде ще стигна,но и много не ме интересуваше,само да беше някъде на топло.Вървях бавно,а Катен едвам се влачеше.Той започна да скимти уморено.Погледнах го и му се усминах,след което го вдигнах и го сложих на рамото си.
-Поне ти да не се изморяваш.-Лъвчето весело изскимтя,след което ме облиза.Така постепенно,продължихме пътя си.Времето напредваше,а ние не бяхме стигнали до никъде.Ставаше все по-студено и по-студено,а нямаше какво повече да облека.Подскочих малко,поразтърках ръцете си,но това въобще не помогна.С Катен,бяхме гладни,а нямахме храна,което правеше пътуването още по-изтощаващо.Вървейки,гледах морето и си мислех колко е спокойно.Там накъдето отивах,огъня беше най-добрия приятел на човека,а водата най-злия враг.Това обаче не ми пречеше да се наслаждавам на морските вълни и красивата синя вода.
Тълпата от хора постепенно се увеличи.Всички бързха нанякъде,но никой не се спря,не ни подаде ръка,дреха или късче хляб.Все едно просто не съществувахме и не се виждахме.Но както и да е.Не знаех колко още ше издържим със Катен,за това продължих да вървя напред,с надеждата,че ще стигнем до някъде.

Алекс си ходеше и по пътеката хората викаха, продаваха. Изведнъж в небето се изви същата песен, която чу момичето. Валеше. Небето още беше тъмно.. Хората намаляваха, бякайки от водата. В далечината се въждаше храма. Изведнъж от някъде изникна светлина. Момчето видя друг младеж, очевидно опитващ се да избяга от някакво момиче, което го гледаше с убийствен поглед. Тя държеше в ръжете си малко драконче, с леко затворени очи.

- Хей, момиче! - каза той, леко разтръсвайки тялото си. - Здравей! Искаш ли да.. доо.. - сега пак започна да пее, - ..йдеш в "Лоо.." "Лооо.." "Лоооо!" "Ен-сеееендо" А? - май сега осъзна, че е направил грешка с това пеене. Затова, отиде до Алекс и се опита да накара него да отседне.

Приближих се до тях двамата и ги огледах.Не ми направиха кой знае колко голямо впечатление.Бях прекалено изморен и гладен за да се занимавам с тях.Катен седеше на рамото ми и жално скимтеше.
-Спокойно дребен,всичко ще е наред.-Поне се радвах.че бях стигнал до някъде,и че щях да вляза на топло и да се наям.След което хвърлих поглед към момичето:
-Не е добре да се нервираш толкова,и за най-малкото,ще почнат да ти излизат бръчки-Леко се ухилих,после погледнах към момчето:-Прав си няма да е зле да хапна нещо,има ли свободни маси,и какво предлагаш за ядене?-Наистина се надявах да имат,защото не знаех дали скоро пак ще ми се отдаде възможност,да мина покрай някой хан.

Момчето се ухили.

- Разбира се, как да нямаме. Предлагаме много различни неща. Специалното ни меню за днес е мистерия, уцели неделята! Разбира се, можеш да си поръчаш нещо обикновено, например месо или салати. - след това се обърна към момичето, което го гледаше просто.. злобно. - Наистина съжалявам за дракончето, не беше нарочно.. - следващото беше шепнешком, - не чак толкова.. - но пък, тя се отдалечи. Скоро пътечката свърши, и имаше 2 места, на които можеше да се отиде - към храма или към мостовете.

/та, колкото разбрах от поста ти, немесис, ти вече си се отдалечила, така че си избери накъде ще ходиш.
алекс, ти.. ако искаш влез да хапнеш, след това и ти ще трябва да отидеш в храма./

Погледнах сервитьора със странен поглед още веднъж:
-Не знам какво е мистерия уцели неделята,но ако се яде дай две порции,и ми намери празна маса,ако няма,поне да няма много хора.-Заведението отвън иглеждаше привлекателно,е поне за хората със празни стомаси.Не знаех каква щеше да е атмосферата вътре,но докато имаше някаква храна щях да съм доволен за всичко.Не обърнах внимание на момичето,което явно не ми искаше доброто.Просто не ми се занимаваше със глупости.Помилвах Катен,и бавно влязох в хана.

След цяла нощ вървене и няколко часа почивка, на другия ден към обяд вече се намирах в огнената територия. Пред очите ми се извисяваше Храма и след около час щях да съм там. Вървях покрай морето, като от време на време хвърлях недоволни погледи към него, но поне днес не валеше. Докато вървях минах покрай дюкянчетата и се сетих, че бях свършила цигарите (да пушех) Купих си четири кутии Black devils. Любимите ми - черни, с аромат на ванилия, леки и с висококачествен тютюн. Лапнах една и я запалих с пръста си. Вдишах ароматния дим, като го погълнах чак до края на дробовете си и изпуснах струйката, образувайки няколко кръгчета едно след друго. Това си беше друга работа. Какво да ви кажа - никотинов глад. След още половин час стигнах и Храма. Със сигурна крачка влезнах вътре.